„Всяка жена има нужда да се почувства поне за малко мръсница“, до това прозрение стигна Дарина на 54-тия си рожден ден. Това си мислеше, докато заспиваше след поредния ден рутинни домашни задължения, осмисляйки живота си след семейната сбирка по протокол, която събра двете и пораснали деца, майка й, за която се грижеше, и отдавна изгубилия й връзката си с реалния свят съпруг. Гена беше атомен физик – едно време се бяха харесали по детски на бригада и после всичко се сложи според обичайния за соц времето граждански порядък – брак, завършване на университета, едно дете, второ. Не помнеше от кога не са си говорили. Истински.
И днес, като всяка събота през последните 8 месеца, Дарина беше посетила малката месарница в стария град – едно от малкото места, в което можеше да открие месо, което имаше вкус на месо. Точно преди осем месеца Дарина забеляза, че открива и нещо съвсем друго – погледа на месаря.
Той беше по-млад от нея с около 20 години, слаб, преждевременно оплешивял и с лице, белязано от незнайна болест. Малките му сръчни ръце често подреждаха стоката в хладилните витрини, издавайки че този човек иска да живее в подредено и сигурно пространство. Но очите му… очите му вещаеха страст. Всеки поглед, който си разменяха, тежеше на гърдите й със силата на греха – онзи, който никога не сме извършвали, но който дреме затворен в душите ни и ни трябва само един поглед, за да го отключи.
Понякога Дарина си позволяваше да ходи в месарницата по два пъти седмично. Това често водеше до сънища, които променяха цялата логична траектория на дните й. Често пъти се озоваваше вкъщи, без да знае какво реално е купила – сякаш целият обективен свят изчезваше и оставаше само обещанието в очите на месаря. Обещанието и ръцете му върху суровите късове месо – в сънищата си Дарина беше оголена и кървяща като къс сурово месо в тези ръце.
„Всяка жена има нужда да се почувства поне за малко мръсница“ си каза Дарина, когато влезе в местния магазин за козметика и поиска женска самобръсначка. Тази мисъл бе в главата й и когато шашна продавачката в кварталния магазин за бельо с желанието си да си купи прашки.
Беше готова. Щеше да го заговори. Само една дума и щеше да я има.
Вървеше към месарницата с празна глава, усещаше как всички мисли са се изпарили и са останали само спомените от сънищата – безплътни, но силни, те движеха краката й към съдбоносното място.
Погледът-ключ я посрещна този път още от вратата. Очите на месаря я гледаха с обещание от черно-бял некролог.